От астероида B-612 по Дунав до „Хавана“ и обратно


Емил Методиев

Ако стереотипите и генерализацията бяха напълно верни, светът би бил безкрайно скучен. Всички щяха да разсъждават и да се държат точно така, както цветът на кожата, произходът, религията и средата им диктуват. За щастие, реалността не е такава. Нищо не е абсолютно – най-малко човешката съдба.

Историята на Емил Методиев е красноречив пример за това. Един сгоден случай и малко смелост от негова страна да излезе от стереотипите, го въвличат във вълнуващ и динамичен живот, за който дори не е подозирал, че е възможен.

На 31 години Емил вече е пропътувал хиляди километри във всички посоки на света. Историята му започва в една от петте ромски махали на Дупница, а пътешествието му – от астероида В-612 – дома на Малкия принц.

Големият въпрос

И майката, и бащата на Емил са деца на смесени бракове, но това няма голямо значение за младия мъж. Той се определя като „сто процента българин от ромски произход“. Това, обяснява той, означава, че етническият му произход не е и не е бил повод да се чувства по-различен от всички останали хора в България и допълва: „По-скоро за другите е.“

„Някои казват, че съм екзотичен, други ме наричат циганин, но аз винаги съм твърдял, че съм българин“, разказва Емил. Въпреки това той няма нищо против да изясни етноса си, когато се стигне до това.

Заради цвета на кожата си често изпада в неловки и забавни ситуации. „Питат ме индиец ли съм или от арабските страни. В магазините от време на време ми говорят на английски език… В Турция пък винаги си мислят, че се шегувам, когато им казвам, че не съм турчин и че не разбирам езика“, разказва с усмивка младият мъж.

У дома

Детството на Емил е щастливо и нормално. Израснал е заобиколен от много приятели, и то с различни цветове на кожата, защото е живял в квартал със смесено население. Същото се е повторило и в основното, и в средното училище. „Връстниците ми не правеха разлика какъв съм и винаги съм бил в центъра на компанията“, разказва младият мъж.

„Истинските обиди в училище идваха от учителите“, казва Емил. Постоянно имало подмятания и язвителни коментари от страна на преподавателите, а нивото на преподаване било видимо по-ниско, отколкото в останалите училища в града.

Завършил е началното училище „Христаки Павлович“, което сега е известно като ромското училище на Дупница. Емил разказва, че то се е сегрегирало по съвсем естествен начин, защото е в покрайнините на града и близо до ромските махали, а родителите на българските деца предпочитали да ги запишат в центъра.

Решил да продължи образованието си след осми клас в Техникума по автотранспорт, за да е с приятелите си, а и защото алтернативата – да работи по строежи с баща си, не му допадала. Разказва, че е единственият от семейството си, а и от цялата махала по това време, който продължил да учи. Има по-малък брат и по-малка сестра, които също се отказали след осми клас.

От 600 ученици в техникума той бил единственият с ромски произход. Там за пръв път има проблеми с връстници. „Имаше случаи, в които по един месец не съм ходил на училище, а скитах по кафетата, защото имаше един-двама, които постоянно ме обиждаха и бяха по-агресивни. Но пък имах страхотна класна, която много държеше на мен. Тя се свърза се с нашите, бяха големи разправии. В крайна сметка пак се върнах в клас и станахме приятели с тези момчета“, спомня си Емил.

Сега накъде?

След техникума, който успял да завърши с добър 3.60, Емил влиза в казармата за една година. Казва, че там се е научил да бъде по-самостоятелен и тогава се засилило желанието му да учи по-нагоре.

Всъщност желанието го е имало още след като завършил, но „но не бях добър ученик. Тогава (1998 г.) не се влизаше толкова лесно, колкото сега навсякъде и по всяко време“, казва мъжът. „Исках да уча в Югозападния в Благоевград. Казвам исках, но не правех чак толкова големи усилия. Тогава бях едно хлапе от махалата. Основната ни цел и тема на разговор там беше в кое заведение да отидем вечерта. Толкова е затворена тази общност, че въобще не си мислиш, че може да излезеш и да направиш нещо друго“, разказва Емил.

Шансът да излезе и да направи нещо друго с живота си въобще идва под формата на един формуляр за кандидатстване в конкурс. Негова приятелка от съседния квартал, която била доброволка в местна неправителствена организация, му го връчила и заявила: „Това е само като за теб!“

Това, което наистина мотивирало Емил да кандидатства, било уточнението на гърба на формуляра, че одобрените в конкурса ще пътуват до Испания. Изисквали се и добри знания по английски, а в бележника на момчето това бил единственият предмет, оценен с петица, на фона на всички тройки. Подал документи и две седмици по-късно отишъл на интервю в София.

Малкият принц“ и някой като мен

„Когато влязох, видях, че има около 120 човека, които чакат за интервюто. Местата в програмата бяха пет. Като видях конкуренцията и ги слушах как говорят, доста се комплексирах. Те всички бяха от ромски произход и се впечатлих колко са начетени. Тогава за пръв път се сблъсках с толкова образовани хора от моя етнос. Помислих си,че тук нямам никакви шансове, но пък нали съм дошъл – трябва поне да видя за какво става въпрос“, разказва Емил.

Той бил последен на опашката. Докато чакал, инатът му прераснал в любопитство, защото „гледах как излизат от стаята на интервюто едни много уплашени и странно изглеждащи хора. Викам си, какво ги правят вътре…“.

А вътре – четирима души, сред които и една американка, били подготвени с всякакви изненадващи въпроси – нищо свързано с училището, а с логически игри и тестове. Питали го например „Ако ти дам един милион лева, какво би направил с тях?“ и „Как ще реагираш, ако видиш горящ варел?“, спомня си Емил.

„Попитаха ме чел ли съм книги. Аз им казах, че съм чел. Казаха ми да им посоча една, а аз казах „Малкият принц“, обяснява с усмивка Емил. По-късно, когато го известили, че е одобрен за деветмесечното обучение, му споделили, че с този отговор направил огромно впечатление. „Не са очаквали някой като мен въобще да е отварял книга, и още по-малко пък да е чел точно тази“, коментира мъжът.

Белият кит

Емил бил одобрен заедно с още петима българи от ромски произход да преминат деветмесечно обучение за лидерство и мениджмънт и всякакви умения за работа в неправителствения сектор. Три месеца от обучението прекарали в Дания, за да учат английски език. Там му се сторило скучно, а най-скандалното нещо било това, че хората ядат обяда си без хляб, спомня си той.

До Испания така и не стигнали. Според организаторите там учениците щели да се разсейват твърде много заради всичките фиести и сиести.

Години по-късно Емил все още не е ходил в Испания, въпреки че работата му е свързана с постоянно пътуване. Испания за него вече е мечта – белият кит, който иска да улови. И някой ден ще го направи, убеден е той.

„За сметка на това съм бил къде ли не“, казва Емил. След края на обучението в Дания той получил място във фондация „С.Е.Г.А. – Старт за ефективни граждански алтернативи“, в която работи и до днес. Преместил се в София. Заради международните проекти с партньори в цяла Европа и по обучения и инициативи на ЕК той е посетил почти всички европейски столици, а неотдавна и САЩ.

„Когато ходих за първи път в Будапеща, имахме официална вечеря на един параход по Дунав и тогава за пръв път си дадох сметка и се зачудих как аз имам късмета да съм тук, а мои връстници не. Аз успях да изляза от квартала благодарение на този формуляр. Но важното е, че излезнах от общността и можах да видя и други неща. Сред моите връстници също има хора, които са излизали, но обикновено отново се връщат там, не успяват да намерят друго място, в което да се впишат, не намират работа и т.н.“, разсъждава Емил.

„Мисля, че всичко е до възможности, но не финансови, а до достъп до информация и знания. Езикът например е ужасно важен. В момента има страшно много възможности, обаче точно тези младежи, за които са предназначени те, въобще не могат да се възползват, защото не знаят английски“, казва младият човек.

Личен архив

Словашката „Хавана“

От всички места Братислава най-много допада на Емил, защото е „много красива и компактна“. Столицата на Словакия е специална и защото там една вечер при поредната среща с партньори той открил страстта си – латино танците. Колеги от местните неправителствени организации го завели в клуб „Хавана“ в центъра на града, където той се влюбил в бързите ритми.

Веднага щом се върнал в София, се записал на курсове. Скоро след това започнал да се състезава, да посещава редовно латино фестивалите и събитията в страната. Научил всички места в София. Дори създал сайт, посветен на танците, който поддържа заедно с ентусиасти като него.

„Ако не работя, значи танцувам“, казва за себе си Емил. Но танците са по-скоро за забавление, отколкото като професионална амбиция, допълва той. Вече не ходи на тренировки толкова често, колкото преди, но в седмицата е на латино партита поне по два пъти в седмицата. Намерил е близки приятели в „салса обществото“, както го нарича, и се вписва безпроблемно във всяка негова сбирка.

По идея на Емил сега на всички обучения, които прави фондация „С.Е.Г.А.“, в програмата задължително има и един урок по салса. Първоначално всички са изненадани, но след това се оказва много забавно и „особено с учителите, става луд купон“, разказва мъжът. Идеята е да се стопи леда помежду им, както и с обучителите от фондацията. „Иначе те обичат да си говорят на фамилии, а ние не искаме това“, коментира той.

Личен архив

По работа

Емил започва работа във фондация „С.Е.Г.А.“ през 2004 г. В началото се занимавал с малки проекти на местно ниво, чиято цел е да сформират младежки групи и да обучат хората как сами да помагат и да решават проблемите в общността си. Прави това 4-5 години и общо е работил с около 120 такива групи.

По този проект Емил многократно се връща в родния си град и работи с младежи от различни ромски махали. Опитвал се да изглади враждите помежду им, които съществуват от край време, като ги поставял на неутрална територия и им давал съвместни задачи. Често пъти се получавала добра спойка, но не за дълго, разказва той, защото младежите се разпръскват и спират да се интересуват от този тип дейности.

Когато се връщал в квартала си, усещал различно отношение. „Усещах, че имам авторитет особено сред по-възрастните. Те много ми се радваха и много държаха да чуят мнението ми по актуални теми за България“, разказва Емил. Надява се да е послужил като добър пример и да е мотивирал повече родители от махалата да изпратят децата си в гимназия.

Сега младият мъж вече отговаря за международните дейности на фондацията. „Имаме партньори почти навсякъде и участваме в много мрежи на европейско ниво. Целта е активно гражданско участие“, пояснява мъжът.

Доволен е от работата си и му е интересна, но вече мисли за промяна. „Аз смятам, че хората, които имат дълъг опит в неправителствения сектор, имат някакъв лимит и тогава трябва да преминат към нещо друго. Защото работим по много трудна и времеемка задача, а когато си в сектора 10-15 години и не виждаш резултати от работата си, това може да е страшно. И си мисля, че когато има нова кръв в този сектор, е много по-добре, защото има повече хъс, по-голяма заинтересованост“, казва Емил.

Той мисли, че вече наближава собствения си лимит, „въпреки че осем години не са чак толкова“. Би предпочел бизнеса пред работа в държавната администрация, както и собствения бизнес пред това да е служител. С приятели обмислят какво да направят заедно, като залагат основно на силните си организационни качества.

Мисия и цели

„Започнах тази работа, защото исках да помогна в това всички тези младежи, които ще израстват в моя квартал, да имат повече възможности да се развият. Постепенно това стана идея не само за моя град, но и като цяло за младежите от ромски произход в България. Те трябва да видят и друга страна на нещата“, споделя Емил. Според него средата играе изключително важна роля за развитието на един човек, независимо от каква общност е, но с ромската е малко по-трудно, защото тя е по-затворена.

„В началото доста се ядосвах, защото нещата не стават бързо. Оказа се, че това е един ужасно дълъг процес и аз може би никога няма да видя края му. За интеграцията и социалното включване, за които масово се говори в ЕС, трябва много време и не трябва да се случва под натиск, а спонтанно“, коментира младият мъж. По наблюденията му най-ефективни са инициативите, при които хора от два или три етноса правят нещо заедно, защото така най-лесно се разбира кой какъв е и защо.

Емил казва, че „това е един от начините да се промени отношението към ромите и да се интегрират пълноценно. Но това не зависи само от фондациите, въпреки че могат да осигурят идеите за такива инициативи, защото техните усилия са краткосрочни и в малки мащаби“. Той е убеден, че истинската промяна зависи много повече от политиките и от подкрепата им с бюджет. „Въпреки че на документи идеята за интеграция е много добре описана, тя не се случва на практика, защото не е заложена като нещо регулярно в разходите на общините и държавата.“

Той дава нагледен пример с една инициатива, която преди време фондация „С.Е.Г.А.“ е реализирала в Карлово. Срещу дребни пари за хранителни стоки почти целият град се събрал на обща трапеза и хората обменили помежду си традиции и истории за своя произход. Това ги сближило, но само за момента. Подобна инициатива не се случила отново и в крайна сметка от усилието не останал ефект.

Фотограф: Георги Кожухаров

За Катуница, словото на омразата и генерализацията

„Когато се случи инцидентът в Катуница, бях в Страсбург. Иронията беше, че бях на семинар за социално включване на малцинствата с представители на още 30 европейски държави“, спомня си Емил. Тогава получил десетки обаждания от приятели и познати с въпроси и молба да направи нещо, защото ги е страх да излязат. „А аз въобще не знаех какво се е случило, нито какво мога аз да направя“, разказва мъжът.

Те мислели, че понеже е на среща на европейско ниво, Емил би могъл да алармира ЕС за случващото се. И всъщност той го направил. Заедно с българския си колега се срещнали с представител на Европейския парламент, който ги уверил, че са информирани за случващото се и че планират да пишат до правителството ни.

„Който каквото и да е писал обаче, беше доста страшно. Спомням си, че ме беше страх да се прибера в София. Помислих си, че на кацане на летището като нищо може да ме набият“, разказва Емил. Тогава близките му го предупреждавали да не излиза, но той не устоял на латино парти в центъра. „Тогава се засякох с един от митингите пред НДК и помня, че си мислех – ей сега, ако ме хванат ще ме убият.“ Това за щастие не се случило, но случаят му се отразил на чисто лично ниво, както при всички българи от ромски произход.

Емил отказва да коментира самия случай. „Там проблемът беше един и стана съвсем друг. Това даде повод на хората от българската общност да се мобилизират, да си изявят агресията, да се обединят и да скочат, без всъщност да осъзнават какво се случва и че тук играе ролята „човек“, а не „общност“, споделя той.

Именно това е най-големият, а и най-дразнещият проблем за човек от ромския етнос – генерализирането, категоричен е Емил. „Всичко, свързано с ромите, попада под един знаменател. „Ромите не си плащат тока и водата“… Това като го чуя, ми призлява!“, пали се младият мъж.

Признава си, че преди е приемал словото на омразата и коментарите в интернет изключително емоционално и винаги отвръщал с контрааргументи. „Винаги се стигаше до глупости, винаги. Но вече не влизам в такива спорове, защото осъзнах, че няма смисъл да убеждаваш някой, който въобще, ама въобще не иска да приеме чуждо мнение дори за малко. Той вече е напълно предубеден. И го усещаш дори от начина му на писане.“

Нищо, че е интернет и там по-лесно можеш да игнорираш глупостите, допълва Емил – пак е тежко. „Проблемът е, че повечето хора въобще не са имали взаимодействие с тази общност или пък ако са имали, то е било супернегативно. И вече край – всеки един е такъв“, казва с ирония той.

Със смесица от насмешка и тъга разказва за един случай, който твърди, че никога няма да забрави. Споменът е отпреди две или три години, но все още го дава като красноречив пример за отношението и унижението от генерализацията срещу ромите.

Компания от няколко приятели изненадали своя близка за рождения й ден. Момичето – българка от ромски произход, живеело в общежитие в Студентски град със своя приятелка от същия етнос. Решили да отидат на дискотека. Охраната обаче не пуснала рожденичката и приятелката й да влязат, защото предния ден в заведението имало случаи на кражби. Охранителите си оправдали, че мениджърът им наредил да не пускат роми повече. А междувременно си признали, че нямат идея кой е отговорен за кражбата.

При обученията си, фондация „С.Е.Г.А.“ често дава тази ситуация като ролева игра, за да може всеки да се постави на мястото на Емил и приятелите му. При разиграването повечето хора се карат с охраната, дори налитат на бой, споделя младият човек. Тези, които застават на мястото на охраната пък се опитват да се опълчат на разпореждането на шефа си. Но крайният резултат винаги е един и същ – чувствата на една рожденика са наранени, само заради цвета на кожата й.

ДНЕВНИК

Публикувано на Житейски истории и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s