Закуската на шампиона


Историята на един маратонец от ромската махала в Добрич, за когото гладът се оказа по-тежък от оковите на Джанго

Снимка: Капитал, Националът по лека атлетика Данчо с отличия от победите си

Устните му са напукани от липсата на витамини. А когато преди едно от състезанията го завели на медицински преглед, лекарят млъкнал. Хемоглобинът му едва превалял критичния минимум.

„В спорта трябват много пари, а ние нямаме, обяснява припряно треньорът на Данчо Николай Янков. След тренировка трябва поне една пилешка пържолка да има. А той ще се върне в къщи и ще яде хляб и сирене, ако има сирене.“

След поредната обиколка на пистата в добричката зала „Добротица“ хронометърът току-що е спрял на 2 мин. и 59 сек. „Ей, това беше много яко, вика Янков и забива пръст в циферблата. Ако стигнеш 2 мин. 18 сек., ще се се пласираш на всяко състезание в Европа!“
После, докато разговаряме, Данчо гледа надолу и притеснено подръпва връзките на маратонките си. Седнал е на ръба на пейката, сякаш всеки момент се кани да стане.

Кой е Данчо ли?

Маратонецът

Йордан Петров е национален състезател по лека атлетика. Тренира в клуба „Добрич 99“. През май ще завърши спортното училище „Георги Стойков Раковски“ в града. Само през миналата година е печелил 10 медала и две първи места от състезания у нас и турнири в чужбина. Затова е трети в класацията на най-успешните спортисти в Добрич за 2012 г., а в училище няма конкуренция. На държавното първенство по маратон в София през октомври м.г. е спечелил бронзов медал. Преди това е участвал и в световното първенство по полумаратон в Каварна.

„Тренирам Данчо вече близо две години и половина, казва Николай Янков. Колкото е срамежлив и скромен, точно толкова талант и упоритост има. Любимата му дисциплина е стипълчейз (3000 метра бягане с препятствия), но аз го насочвам към маратона. Там може да се развива и да израсне. Ако тренира както досега, с абсолютна сигурност ще покрие нормативите за олимпийските игри в Рио де Жанейро през 2016 г. Но се страхувам, че ще ми го откраднат. Подмамят ли го в късите бягания, ще го провалят!“

Янков разказва, че нито веднъж не е чувал момчето да се оплаква. „Видях го, че е слаб, още когато започнахме тренировките, казва той. Но минаха месеци, докато разбера, че гладува. Оттогава го гледам като баща. Трябва да му се помага.“

После отидохме в мола…“

На 20 януари т.г. в софийското с. Железница 130 бегачи се събрали, за да участват в благотворителното планинско състезание в полза на Данчо. „Малко преди края се загубих по трасето, защото нямам опит“, признава той и пак гледа надолу. Въпреки това преди него финишират само най-добрите ни състезатели по ориентиране – европейският вицешампион Кирил Николов и Петър Попункьов. Събраната сума е 977 лв.

Тази история Данчо прекъсва припряно, за да разкаже друга. „После отидохме в мола, как се казваше…. Аз за пръв път влизам. Ходихме там със секретарката на Ники Михайлов (Николай Михайлов, вратарят на националния отбор по футбол – бел. ред.). Той ми купи нещата за абитуриентската – черен костюм, бяла риза, обувките, всичко… Трябва да му благодаря!“

До края на годината момчето ще получава и 300 лв. месечна стипендия от Михайлов.

Последното, което е спестил, са 80 лв. от наградата за седмото място в новогодишния крос в Правец. За третото си място в класацията на най-добрите добрички спортисти получил още 450 лв. И толкова.

Оттук нататък започва тъмната част на историята.

Бостанът на Емилия

Когато казва, че тръгнал на училище едва на 12 години, усмивката на Данчо е почти гузна. Погалва с ръка косата си, остригана до дъно, и се сепва обидено от въпроса как се е справил. „Е, как! Справих се. Никога не съм оставал! Срамувах се само, защото другите в класа бяха още бебета, обаче…Това е положението.“

На училище го пратила жена от ромската махала в добричкия кв. „Изгрев“. „Леля ми Емилия е тя“, казва Данчо. После обяснява, че всъщност не му е леля:

„Тя е от другите, мюсюлманка, а ние сме български цигани, християни, обяснява той. Нямахме никакви пари и тя ни вземаше на работа. Седем братя и шест сестри сме. С майка ми и другите деца, които можеха да работят, копаехме на бостана й, а после през лятото продаваме дините в София. Плащаше ни, купуваше ни по три хляба и салам. Тя ме научи да работя, а после ме записа и в училището.“
После Данчо започнал да тренира футбол. Бил най-бързият в отбора. „Ритах, но бягането ми беше силата, казва той и дори не се замисля за датата. На 23 март 2009 г. за пръв път влязох да тренирам в залата. Бягах 6 км за по четири минути всеки.“

Първото дълго разстояние, което пробягал, били шестнадесетте километра между Димитровград и Хасково. „Такова е състезанието, обяснява Николай Янков. Данчо имаше някакъв страх от дългите дистанции. Когато стигна до финала, видях друг човек. Беше придобил кураж, усети, че може. Веднага след това в Малко Търново стана трети на 8 км в гора. Чак не ми се вярваше, че успя толкова бързо!“

Фурната на бате Любо

Янков разказва, че на сутрешните си тренировки Данчо идвал гладен. „Гледам го – бяга. Когато разбрах какво става, помолих едно наше момче, което има фурна наблизо – бате Любо, да му дават по нещо за закуска. Така тръгна историята, че Данчо бягал с една баничка на ден. Всъщност спасението беше обядът в спортното училище. Иначе няма откъде. Понякога му давам пари да си купи няколко кренвирша. Такава ни е държавата“, казва треньорът.

От фурната на бате Любо преди всяко състезание Данчо получава сух пакет. Кифлички и още нещо за по път. Те обаче никога не му стигали до края.

„Разпределяме ги да има за всеки ден, а той ги раздава на другите, почти вика Янков. Не мога да го спра, всеки път едно и също. Пътуват по няколко деца в купето на влака и той като извади пакета, най-напред предлага на всички. Неудобно му била да яде сам. Какво да му кажа?“

Жълтите обувки

За следобедната тренировка в зала „Добротица“ Данчо се приготвя почти припряно, но внимателно сваля новичкия чифт жълти обувки за бягане, с които е пристигнал. С крайчеца на очите си долавя погледите, които им хвърлят няколкото момчета наоколо, и отговаря набързо: „От Ники са, за сняг, за навън. Ама тези са ми по-леки“, обяснява той и обува други, носени, но пак жълти.

Пистата на залата е стандартна – двестаметрова. Всяка от тренировките включва осем обиколки по 1000 м. След всеки две – още две с по-ниско темпо, за възстановяване.

„Погледни го, има стил, всичко… Красота, радва му се Николай Янков. Обаче за такова натоварване трябват витамини, минерали, аз няма откъде да му ги взема.“

Разказва, че за един лагер в базата на НСА в Белмекен трябват 1000 лв. „Порционът и разходите на ден са 50 лв. За двадесет дни, защото от по-малко няма смисъл – смятай! Добре, че е Дяков, директорът на спортното училище. Сега за седмица ще го заведе с футболистите на лагер в „Спортпалас“ край Варна. После веднага заминаваме с лекоатлетите на друг лагер – в „Камчия“. Така се надявам малко от малко да го вкарам в релсите. За след това ще мислим нататък.“

А нататък е дълга и кална улица.

Филмът 

В сумрака силуетите на хората, които се прибират в циганското гето на Добрич, стават невидими. Почти в края му една от пресечките се спуска стръмно. В ниското тъмнината е още по-гъста.

„Ето, тук живея“, сочи с ръка Данчо, а насреща като че ли няма нищо.

Националният състезател по лека атлетика дели с по-малкия си брат и доведения им баща една стая. Една-единствена, оцеляла сред всичко наоколо, което някога е рухнало. С тях дели и друго – пенсията на починалата си майка и парите от детски надбавки.
„Нямах представа, че живее в такава мизерия, шепне треньорът му. Вътре няма вода, няма канал – н-и-щ-о! Пет месеца бяха без ток заради неплатени дългове от 700 лв. Добре, че се намериха едни хора да му сменят дограмата на прозорците. Не че има кой знае каква файда, ама все пак…“

Вътре е топло и потискащо. Големите пламъци от дървата лижат продънена готварска печка в средата на стаята, а от нея се вдига миризмата на прегоряла мас. Пържат се картофите за вечеря.

„Ето, това е майка ми, сочи Данчо към рамка, от която стърчат няколко снимки. Почина през февруари миналата година. Получила кръвоизлив в мозъка, болна беше и от това умря“, казва той.

В другата рамка са снимките, които е събирал от състезанията си. Край нея на няколко пирона висят медалите. Но защото пътьом стана дума за абитуриентския му бал, питам за костюма. „А, той е при леля ми, при Емилия, казва момчето и ме поглежда учудено, сякаш е трябвало сам да се сетя. Къде тук, ще се изцапа!.

Преди бала обаче има матура. „По български имам малко четворки, ама ще се оправя, казва Данчо. Иначе по избор ще се явя на руски и философия. Силен съм по философия – само шестици. По руски съм с една шестица и една петица.“

С две от купите си в ръка маратонецът се усмихва за снимка. Зад гърба му светкавицата на фотоапарата рови в ъглите на стаята и прави мизерията още по-обидна.

След благотворителното бягане край Железница завели Данчо на кино. За пръв път на 19 години. Там гледал „Джанго без окови“.

Източник: КАПИТАЛ

Публикувано на Общество и тагнато, , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s