Позиция: ХРОНИКА ЗА ЕДИН ФАШИСТ


Георги ПарушевНа връщане от Осло на летище „Tegel” в Берлин имахме пет часа предстой. Заваля обилен сняг и излязох до таксиметровата стоянка да изпуша цигара. Вгледах се в белите луксозни мерцедеси, таксита, които качваха пътниците и внушаваха коледна предпразнична суетност. Внезапно непознат едър мъж, елегантно облечен и около петдесет годишен не знам от къде се появи. Вдигна си дясната ръка и на сантиметри от очите ми на чист български език изкрещя: „Хайл Хитлер” „Циганите на сапун” и се изхлузи  като тазобедрен газ. Изглежда ме познава. Помислих си, може да е някакъв малоумник. Но не ми се вярва, защото видях в очите му просташка злоба и животинска ненавист. Лудите излъчват съжалителна агресия. Този навярно е до сегашен нелегален фашист в България. И тука в родината на нацизма се прави на селски тарикат. А се връщахме с моята съпруга от Норвегия. Бяхме на най-щастливия миг от живата на дъщеря ни Поли. Сключи граждански брак с младеж от Нигерия. Бяхме толкова радостни.

Когато големият френски писател Алберт Камю е бил на среща със студенти, един от тях се възмутил и казал: Вие писателите вземате думата, без някой да ви я дал.

Камю отговорил:

– Как без някой, ние вземаме думата от най-високо място, нашата съвест.

Тази дефицитна духовна същност е толкова потребна днес. Така ми е отегчително да очаквам  бъдеще. За мен то никога не е идвало, по простата причина, че никой никога не ми го е подарявал. От дете дискриминиран да чака бъдeще…! Бидейки встрани от всякакви държавнически дела, ние ромите сме се предпазили да не участваме в изфабрикуването на идеологии, догми и изми как и колко да обичаме родината си. За нас родината са майките ни и бащите  ни. Те са държавата, те са институцията, които за пръв и последен път са ни дали имунитет никой да не посяга на свободата ни. Те са ни дали правото да бъдем институция на себе си. Негодниците и те  внезапно остаряват. Но, много рядко псуват блесналата им констатация, че са живя ли сякаш никога не са се  раждали… С погнуса поглеждат към миналото си, което се състои от една пътечка, отъпкана с години между изхода и входа… Между изхода и входа се е заблатила свободата им. И когато байното каже  “тука ке умрем” е по скоро съжаление.

Пътуването на моите деди  по прашните пътища на живота не е самоцел. Самоцел е да издигнеш кичозен замък с приказни фонтани. Спални, колкото кварталното читалище. И да няма никой в тях. Да не чуваш детски смях. Така се появяват призраците,  защото самотата е най-голямата грозница, която ги вика тия призраци в тая широка охолност. Какви сковани  правила са си измислили  негодниците.  Дебелащината да бъде признак на възпитаност.  Да се усмихваш точно на време. Да се преструваш, че обичаш родината си. Охолство без споделеност. Без съпричастност. Любопитството през процентната на  затворническата си душа, негодникът я подтиска от страх да не се зарази от волността ни. Да не се изцапа от щедростта на чувствата ни, които са вечно на показ, толкова живи и огнени. От тая издръжливост на босите крака, колко много студове са стъпкали по пътя си, тъй близо до северните сияния…

Негодникът се гнуси от познанието. Каква маниакална стерилност! През няколко години да вади никому ненужни символи. Кръчмарско-селски притурвания колко е велик и колко е по–най. С лека ръка, с мухлясали постулати изтрива реалностите на историческото бъдеще. Забравя робството, предателствата, фашизма си, измамничествата. Забравя как след всяко негово прегрешение, той, негодникът, само след десет минути се само опровергава и прегрешенията на ромите видимо изглеждат наивни, сълзливи и гладни. Прегрешенията на негодника на фона на тази  днешна мизерия изглеждат толкова зловещи,  разпростря ли се от Бразилия до Камчатка… Негодникът винаги е разчитал на не информираността. Каква страшна заблуда! Краде парите на своята държава. Изплюсква три блюда наведнъж. Чука се нелегално, а  говори за библейски морал. Изгубил опорната си точка, откъде е тръгнал и накъде върви. Прикрива се зад фасадата на изконните за него отдавна изтъркани национални идеали.   Пробутва расизма си като за грижа за България. Не вижда, фекалиите му са повече от любовта, от чувствата му към нея. Негодническата му същност е страхът, че утре блюдата няма да ги има. Стереотипът го е впримчил в измислена схема от просташки виждания, повторени хиляди пъти вече като на конвейер. Негодникът не може да избяга от пъдарско-селския си манталитет, който го е гарнирал и украсил със заемки и имитации на американски сноб… Но той не допуска, че хитростта му е толкова бездарна. Толкова оскъдна откъм човеколюбие, което вероятно не се придобива само от правилата всеки ден да поздравява с реверанс… Човеколюбието не е постулат, нито е страх да не изгубиш блюдата. Човеколюбието е едното блюдо да раздадеш на ближния си. Негодникът отдавна е кръвожаден. За него Христос е баналност, която така лицемерно прикрива с фиксирането на цветята например… Негодникът отдавна се е само капсулирал.  Във всяка различност вижда микроби, бацили и стафилококи. Затова имунната му интелектуална система е крехка и уязвима.

А някога си въобразявах, че ще се договорим. Да стигнем там горе до хълма, където ще открием нови хоризонти на човешкото си сближаване. Днес голяма част от ромите, отново сме унижени и толкова далеч от мисълта за държавата. Всяка вечер сънуваме миражът Осло – вратата към рая.

Георги Парушев

Публикувано на Общество и тагнато, , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s