Свиквайте с ромите във властта, но не и с имитациите им


Untitled
На една нарочна среща в един провинциален град с един от преподавателите ми по журналистика съвсем случайно разнищихме следизборната ситуация у нас и възможните добри изходи пред България. Неговите впечатления са, че ромите се договарят с политиците предизборно за краткосрочни ползи в рамките на предизборните им кампании. Искат от тях да свършат нещо за квартала им, за семейството им, за тях самите. Нещо малко, нещо битово. Но бързо. А не искат ли същото останалите български гласоподаватели? Малкият човек гледа на изборите като възможност да се срещне с този, който взима решенията – с големия човек. Иска да си поговори и договори с него. Да поиска нещо лесно и бързо. Навярно малкият човек не врява на големия човек – че ще спази обещанията си, че ще направи нещо за него, че ще дойде пак. Затова малкият иска да се договори с големия – тук и сега. Не утре, когато ще бъде забравен. Да постигне нещо преди да си е дал гласа. За тези договорки знаят всички – от селския кмет до премиера.

В очите на развитите демокрации това може да се определи като признак на демократическа недалновидност. Защото в нормалните страни демокрацията функционира точно по противоположния начин – избират се хора и политически субекти, които в рамките на мандата си водят предвидими политики, по предварително изяснен начин и по определени въпроси. Като крайната цел е общото, а не личното благо. Разрешават се конкретни въпроси, които стоят пред страната и пред обикновения човек.
Но също така това може да е и признак за изострена чувствителност на малкия човек по отношение на крайния резултат от работата на големия. Малкият човек иска каквото може тук и сега, защото не знае кога и дали ще види отново големият човек.
Политическото поколение на прехода е изгубило доверието на повечето граждани по всички показатели на една демократична система. Това се явява като причина за извънзаконовите договoрки между малкия и големия човек. Така или иначе, след края на изборния ден малкият човек отново ще остане сам с неволите си. Затова той иска временно да намери решение на битовите си въпроси. Той почти не се вълнува от геополитическото позициониране на България и от националната ѝ доктрина. Малкият човек много трудно вижда причинно-следствената връзка между всекидневните си премеждия и развитието на страната в национален и международен план. За него по-важно е поне за малко да смекчи житейските удари, които получава – недостиг на работа, недостиг на храна, недостиг на уважение, недостиг на възможности, недостиг на признание, недостиг на съчувствие, недостиг на солидарност, недостиг на човечност. Малкият човек е поставен от големия в такава ситуация, че да не може да вижда по-далеч от месечните си сметки за ток и вода, от дървата си за огрев през зимата, от това какво ще ядат децата му утре, от обувките и дрехите му за зимата и пр. А краят на тези премеждия не се вижда. Край, който е удължаван от големия човек, защото няма по-евтина политическа храна от популизма. А отскоро – националпопулизъм.
Кулминационната ситуация, в която се намираме, задава тенденцията в отношенията между политиците на прехода и новите лидери на България – неминуем елиминационен сблъсък. Мантрата, че „всички са маскари“, вече е под съмнение, защото и на малките деца е ясно, че обслужва само статуквото. Новото поколение политици възнамеряват да изкоренят статуквото, искат не да променят, а да сменят системата и модела. Това означава малкият човек да спре да се договаря за краткосрочни ползи в предизборна обстановка, а да се държи като голям след края на изборния ден и да държи отговорен избраника си. Защото настоящият модел дава възможност на малкия човек да се договори с големия в рамките на изборите, а след тях отношенията им приключват. Модела на статуквото е „чисти сметки и добри познати до края на изборите“. Новият модел, който чука на вратата ни, е „чисти намерения и добри съмишленици след изборите“.
Връзката на ромите с адекватното участие на гражданите в демокрацията е тясна и безусловна, защото ромското малцинство е най-големият отсъстващ от голямата политика, а в последствие и от властта. Това има пряка връзка с нормалното функциониране на демокрацията в България. С недопускането на ромите във властта, политическото поколение на прехода и Държавна сигурност лиши и продължава да лишава 10% от населението на България да взима решения за себе си. Начинът, по който се компенсира това отсъствие, е подвеждащият медиен акцент върху ромите в предизборна обстановка като основен фактор при определяне на крайния победител. Журналистите п(р)одават тази предизборна топка на определени играчи, които я отиграват според своите нужди.
Вярваме на силиконови социолози, които се чудят колко кубика (и процента) парафин да инжектират в партийното достойнство на платилите си политически субекти, за да изглежда то достоверно, чисто и едро. Социолози се пишат – за да си придават авторитет. Доверяваме се на платените им научни трудове, но не и на собствения си усет за правилно и неправилно.
Влияем се от политически журналисти, които са впили смукалата на обективността си в субсидиите (и касите) на партиите, за да изграждат, почистват и поддържат името им. Журналисти се наричат – достоверно за да звучат. Приемаме думите им за чиста монета безусловно, а ние онемяваме, въпреки че имаме да кажем много повече от тях.
Екстрасенсите са последната инстанция, които често ползват медийни трибуни на най-авторитетните журналисти и социолози, за да ни кажат какво да правим на изборите. И тях ги слушаме вместо вътрешния си глас.
Най обичаме да затваряме обективните си очи пред съществуването на ромите, като се опираме на държавната ни Конституция, в която те не са отчетени. Минаваме през тях като през завеси. Страхуваме се от тяхното влизане във властта, но си даваме и ясна сметка, че не можем дълго да ги лишаваме от това право. Ето защо последните няколко избора се тества имитационното участие на ромите във властта. Засега конструкторите на тази идея успяват да постигнат крайната си цел – противопоставяне на българските граждани с възрожденски мотиви. Общо взето дразнят всички.
Всичко това прилича на нагласен футболен мач с точен краен резултат. Противниците слизат с лекота към наказателните си полета, необезпокоявани от стратегическото непротивопоставяне на противника. Качеството на първенството „България“ е лошо. Всички отбори си имат по един Кристиано Роналдо, който пада в наказателното поле, както истинския срещу Лудогорец. Народът е съдията и всички очакват да свири дузпа, защото пада не кой да е. Последните 10 години съдията се хваща на театралните падания и свири дузпи. Резултатът от мача е насъскване на феновете на етническа, религиозна и расова основа, за да може определени политически субекти да постигнат категорични и очаквани резултатите на изборите. Всичко това е добре планирано от стратезите на прехода. И двете страни са доволни, защото са постигнали договорения по между им ефект. А именно – конкретни политически партии да реализират определени гласове и мандати, а т.нар. им опоненти да използват това като основно послание в платформата си за следващите избори. Резултатите на една партия стават основа на предизборна кампания на друга. Дебатът за политики и идеи се измества от цвета на кожата на опонента, акцента в българския му, расовата му нечистота, високото му либидо и защо не може да бъде той или тя избран точно по тези причини. А всъщност принципа на професионалния политически дебат е напълно противоположен – бой по тезата и аргументите, но не и по личността на опонента. Ползите са двустранни, защото основните играчи са двете страни на една и съща монета – статуквото. Снабдяват се с достатъчно храна за следващите изборите, защото психологията на изборите у нас е етнически и религиозно базирана. За едни политици е достатъчно да принадлежат към малцинствата, за да бъдат избрани от тях. За други политици е достатъчно да говорят срещу малцинствата, за да бъдат избрани от мнозинството. Добрите резултати на двете страни са взаимно свързани. Те са афродизиак един за друг. Те са взаимна муза. Най-големият губещ е малкият човек, независимо дали е българин, турчин, ром, помак, евреин или арменец. Колкото повече малки хора осъзнаят тази причинно-следствена тактика на политическите сценаристите за самовъзпроизводство, толкова повече ще им се объркат сметките. Държавата не е къща за залагания, където опонентите се уговарят за крайния удобен резултат, който уж познават случайно от доста години насам, а всички останали все не успяват.
Ставаме свидетели как системата протестира срещу себе си и се договаря със себе си. Политическата девиация се отчита като нормално демократично право. Лудите имат право да са луди, но само в лудницата. Да протестираш срещу закони, които си писал, е повече от девиация. Все още няма клиника за лечение на девиантни политици. Затова първата стъпка е да ги извадим от властта. Защото не може лица, които страдат от безскрупулно раздвоение на личността, да ни управляват. Те са по-опасни и от най-опасните световни диктатори.
Оказва се, че вече трето поколение български граждани е застрашено от имитационна демокрация – в съдебната, изпълнителната и законодателната власти. Всъщност те никога не са били представени във властта реално – и българи, и турци, и роми, и др. Доста от политиците, които претендират, че ги представляват, са депутати поне в последните 5 Народни събрания. Необоримо доказателство за това е фактът, че те не следват пътя, който предначертават пред своите избиратели и се оправдават с „така ни подреди народът“ и „ще работим по неговата воля“. Забравят, че те като лидери трябва да дават решения и да правят компромиси, а не да оправдават бездействието си с „така ни подреди народът“.
По тази нагласена схема ромите се отстраняват от процеса на формиране на държавната политика и разпределянето на ресурсите вече повече от 20 г. В никакъв случай във властта не трябва да участват роми само защото са роми. Защото то също е фалшиво и фасадно участие. Имитацията сама по себе не цели участие, а по-скоро нажежаване на ситуацията и създаване на суматоха, в която се прикриват и оправдават важни решения. Пропагандата на фалшивите патриоти и купените националисти, че не може роми да участват в политиката, икономиката и културата само защото са роми, е хитра подмяна на истинското участие с имитационното. Те много добре знаят, че няма как да се договорят с истинските представители на ромите във властта. Известно им е, че ромските кукли на конци лесно се подчиняват. Апаратчиците на големите партии се сработват идеално с имитаторите на ромско участие, защото те им вършат черната работа при постигане на изборни победи. А те се интересуват единствено от крайната победа. Те са йезуити в това отношение – целта им оправдава средствата, които използват. Партийните апаратчици нямат нужда от умни роми. Първо, много често те не са съгласни да влизат в схемите им. Второ, трудно мобилизират големи групи от хора. Трето, те стават реални конкуренти на апаратчиците. Умните роми са коне за дълго бягане, а партийните функционери се нуждаят от коне за къс пробег, които се ориентират много бързо в предизборна обстановка, само срещу определена сума. Кварталните лихвари, сводниците, наркодилърите са само част от тях. Не чакайте признание от който и да политически лидер за наличието на връзки с такъв контингент.
Ромският елит среща сериозни затруднения в мобилизирането на ромите от кварталите за общи каузи, без да нагази в модела на партийните апаратчици. В противен случай представителите му рискуват да бъдат отхвърлени, защото ромите от махалите искат нещо тука и сега за себе си – такъв е политическият модел за работа с тях, ползван открай време. Утре за тях е късно или лъжа. От друга страна, ромският елит не може да даде нещо конкретно на обикновените роми, защото продължава да бъде политически пасивен и само граждански активен, след като беше удрян многократно през годините на прехода по различни поводи от държавната машина. Ромският елит не успява не защото не е убедителен, а защото малкият човек от махалата е зависим от партньорите на партийния апаратчик, който с нужните ресурси и лостове подчинява обикновения ром. Остава горчивото усещане, че ромите не признават своя елит и своите интелектуалци. В този случай признанието не е свързано със следването на елита. Страхът и зависимостта ги спират.
Състоянието на ромския елит не е сегрегиран случай. Абсолютно същото може да се каже за българския елит и българските интелектуалци. Просто те не са в състояние да мобилизират хора по същите причини. Ако приемем, че елитите предлагат устойчиво развитие на хората, то партийните апаратчици им казват „един живот живееш – няма какво да мислиш много“. А властта продължава да е далеч от устойчивостта като философия на управление, живеене, развитие и изобщо правене на нещата.
Протестът е право и инструмент на демокрацията. А демокрацията не разделя хората във властта на черни и бели, бедни и богати, наши и ваши, роми и българи, мюсюлмани и християни. Демокрацията е баланс. Всичко останало е имитация и активно мероприятие с недемократични цели. Затова е нужно да свикнем с ромите във властта, но не и с имитациите им. Колкото и подвеждащо да звучи този апел, защото ромите отсъстват от властта, рано или късно ще е актуален. Дилемата за оригинала и имитациите стои не само пред ромите. Тежи със страшна сила и на врата на българите, турците и другите български граждани. Лесно може да  различим оригинала от имитацията, след като толкова години се занимаваме с ментета. Въпрос на усет и рутина. Всичко е в нашите ръце.
Огнян Исаев е ром от гр. Върбица, Шуменско. Работи по темите гражданско образование, общностна работа и професионален дебат. Частично участва в процеса на създаване на политики за интеграция на ромите и периодично анализира речта на омразата в българските медии спрямо ромите. Пише за ромски, български и чужди издания. Поддържа собствен блог, където може да намерите негови социални, политически и медийни анализи/коментари – http://www.ognyanisaev.blogpsot.com. През 2009 г. завършва бакалавърска степен по Журналистика в ШУ „Епископ Константин Преславски“, а през 2013 успешно защитава магистърска степен по Психология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Същата година се дипломира и като ученик на Българско училище за политика „Димитър Паница“ към НБУ. Специализирал е в различни европейски държави и САЩ в областта на свободата на словото, правата на човека, малцинствени въпроси. Чувства се елитен маргинал.
Публикувано на Житейски истории и тагнато, , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s