В класните стаи се преутвърждават дискриминационни нагласи


IMG_0287-700x357Проф. Грекова, днес представихте едно изключително изследване на проблемите, с които се сблъскват мобилните деца при завръщането си в българското училище. Ромите, както възрастни, така и децата им, все повече излизат навън в търсене на препитание. Известни са цели региони, които обезлюдяват в резултат на тези стихийни миграции. Децата често остават тук, гледат ги баби и дядовци, това също създава в различна степен проблеми в тяхното образование и развитие. Нека да поговорим обаче за образованието на ромските деца в по-конкретен аспект. Бихте ли казали на какъв етап се намираме днес, пред финала на Десетилетието на ромското включване?

Не знам как да определя етапа. Ако преформулирам въпроса Ви така: Докъде е стигнал процесът на „образователна интеграция на деца и ученици от ромски произход?“, ще отговоря с една дума – доникъде. Но е изключително важно да се опитаме да разберем: Защо е „доникъде“, след като всички държавни институции и политици, и едва ли не всички граждани, през последните 15 години убедено повтарят, че промяната в ситуацията на ромите в България трябва да тръгне от образованието на децата им? Защо е „доникъде“, след като са изписани толкова много национални стратегии, програми и планове за интеграция на ромите и конкретно – за образователна интеграция на ромските деца?

Знам, че отговорите, които се споделят от значителна част от българските граждани, са „защото ромите не искат да се интегрират“ и по-конкретно – „защото за ромите образованието не е ценност“. Оставям настрана въпроса как се е формирало това едва ли не всеобщо съгласие около тези отговори. Аз не го споделям.

Моето обяснение на неуспеха на „образователната интеграция на ромските деца“ тръгва от начина, по който бе заявена интеграцията на ромите като национална политика. Припомням: през 1999 г. е приета първата „Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество“; това е годината, в която Народното събрание ратифицира „Рамкова конвенция за защита на националните малцинства“ на Съвета на Европа; годината, в която България започва преговори за присъединяване към Европейския съюз. Това съвпадение не е случайно, то е знак, че политиката на интеграция на ромите е следствие от отвън наложена необходимост. С което не казвам, че не е трябвало да се заяви като национална политика, а твърдя, че тази национална политика не е следствие от анализ на съществуващите в българското общество етнически разделения и неравенства, изолация на ромските общности по места, условия на живот на тези общности и още по-малко – на причините за това състояние. Оттогава и до днес, политиката на интеграция на ромите се приема и от управляващи – независимо кои са те, и от огромната част от българските граждани – независимо от различията в политическите им виждания и етническата им идентификация, като отвън наложена, а не като необходима на българското общество политика за промяна на съществуващото положение на ромите. Пряко свързана с този проблем е липсата на дебат относно това що е то интеграция на роми, и, по-общо, на малцинства. Самият израз отпраща проблема интеграция на страната на неинтегрираните; казва „има българско общество и ромско малцинство“; на ромите се казва „трябва да станете като нас, за да ви приемем в българското общество“. Такава е масово споделяната представа за интеграцията, понякога допълвана от „и ние трябва да им помогнем“ или казано по друг начин – интеграцията, все пак, е двустранен процес.

Говорите за негативното „белязване“ на „групи“ български граждани, чиято биография се оказва предопределена от етническата им принадлежност?

Да, говоря за това в контекста на разбирането си за интеграция: интеграция на българското общество, което се е оказало дезинтегрирано по етнически признак. В интерес на българското общество, което е допуснало индивидуалната биография на български граждани да бъде предопределена от етническия им произход или от етническата група, към която другите ги отнасят, е това състояние да бъде променено.

Вашите изследвания сочат устойчивост на предразсъдъците за етнически различния, на стереотипи на отнасяне към него, на очаквания за неговите действия. Бихте ли казали как тези предразсъдъци влияят върху възможностите за образование?

Да, време е да се фокусираме върху образователната интеграция. Никой не оспорва, че образованието е ключовата сфера за „интеграцията на ромите“. Повишаването на образоваността на младите роми е условие за промяна на техния живот. Доброто образование ще им осигури по-добра позиция на пазара на труда и съответно по-добри условия на живот. Но казаното дотук по-общо за „интеграцията на ромите“ е валидно и за „образователната интеграция на децата от ромски произход“. Аз смятам, че е необходимо да мислим процеса като интеграция на децата в образователната система, а не като интеграция на деца роми.

Засега обаче децата роми разполагат предимно със сегрегирани училища. А там качеството на образование никак не ги прави адекватни на пазара на труда…

Да, така е. Независимо че още в първата Рамкова програма от 1999 г. се заявява закриване на т.нар. цигански училища, повечето от тях продължават да съществуват. Незавасимо че веднага след приемането й започнаха десегрегационните проекти. Два са основните проблема с този процес на десегрегация. Първият е отключването на процес на вторична сегрегация – още със самото стартиране на тези проекти се създадоха условия за отделяне на училища като „интегрирани“, в които да се приемат И ромски деца. Съществуването на „приемни“/„интегрирани“ училища получи и легитимация в първия нормативен документ на МОН върху образователната интеграция на деца и ученици от етнически малцинства. Само че доброто намерение да се извеждат деца от „циганското“ училище и да се „интегрират в приемното“ училище извън ромския квартал произведе неочакван ефект: вместо процес на образователна интеграция на деца с различен етнически произход се отключи процес на вторична сегрегация – възникнаха „цигански училища“ извън ромските квартали! Или „цигански“ паралелки в „българското“ училище. Добре известно е защо – защото ученици от български произход се преместват в „другите“ училища, които не приемат ученици от ромски произход или приемат само „интегрирани ромчета“, защото родителите не искат децата им да учат с „цигани“. Още през 2001 г. при изследване със студенти социолози регистрирахме началото на този процес.

Наблюденията, в които съм била включена (2002-2008 – вж. „Равен достъп“, издание на БХК) показваха, че самите ромчета не се чувстваха добре в интегрираното училище…

Да, така е и това е вторият проблем на така разбираната и провеждана десегрегация. Разбира се, аз не бих твърдяла, че всички деца от ромски произход не се чувстват добре в т.нар. интегрирано училище. Не бих твърдяла и че във всички населени места има процес на вторична сегрегация. Проблемът е в мисленето на десегрегацията като интеграция, т.е. извеждаме ромските деца от кварталното „циганско“ училище, записваме ги в „интегрираното“ и те се оказват със самото това интегрирани. Е, няма как да стане. Тук отново се връщам към разбирането си за интеграция – преодоляване на негативните представи, на мисленето и отнасянето към другия през етническия му произход; интеграция на децата в училище (и в детската градина, разбира се). Кой се интересува от преживяванията на „пренасяните“ в пространството деца от ромски произход, отвъд констатацията, че „те не се чувстват добре в приемното училище?“ Кой се интересува от това какво се случва като общуване между децата вътре в класа и училището? От начина, по който учителите се отнасят към децата роми? Приемат се като неоспорима истина твърдения на учители, че „те не могат“, „те нямат интерес към образованието“, „те не учат“ и т.н. да не привеждам и още по-крайни цитати от интервюта с учители. Няма как да приема като сериозни подобни твърдения на учители, особено когато започват с „те“ – децата от ромски произход изобщо, всички деца от ромски произход, защото са роми.

Бихте ли представили данни за отпадането на ромските деца по тези причини от училище?

Не, няма как да имаме такива данни. Нали знаете, че в България не се събират данни по етнически произход. Няма да се отклонявам по този въпрос. Знае се, че отпадат! Не е известно също колко точно са децата, които изобщо не попадат в училище. Въведеното преди няколко години обвързване на получаването на социална помощ за отглеждане на дете с редовно посещаване на училище/детска градина и ежемесечното му удостоверяване от директора също не постига търсения ефект. Защото от огромно значение е какво се случва в училището /в класната стая и как преживяват случващото се децата от ромски, но и от български произход. Случващото се разделяне на децата по етнически произход в училище влияе не по-малко негативно и върху децата от български произход – то просто е различно!

Говорите за трудността и преживяванията на детето в сегрегираните паралелки или в постоянно сегрегиращите се училища?

И в двата случая. Нека се опитаме да си представим как се чувстват децата ромчета в отделна паралелка, отделени в нея, защото са ромчета. Или в едно училище и клас, от които всяка следваща година децата от български произход стават все по-малко, докато напълно изчезнат. Те се чувстват нежелани от страна на „другите“ деца. А децата не-роми от ранна възраст усвояват и в пространството на училището предразсъдъците към ромите. Те „знаят“, че не е добре за самите тях да имат какъвто и да било контакт с децата роми – защото „циганите крадат, мръсни са, миришат“. Ромските деца са изначално белязани – както в класната стая, така и в рамките на училището, и по-общо – в населеното място.

А учителите?

В ситуацията на отделеност и стигматизация на ромите изключително трудно е дори и най-призваните в учителската професия учители да преодоляват произвелите подобна ситуация обстоятелства и предразсъдъци! Но и преди малко споменах – голяма част от учителите споделят тези предразсъдъци към ромите и ги възпроизвеждат по отношение на децата роми, в отношенията си с тях. Съжалявам, че трябва да го кажа, но от учители в т.нар. приемни училища съм чувала откровено расистки изказвания. Не си представят как те биха могли да провеждат интеграционен процес. А те и не смятат, че трябва. Не знаем каква част от учителите споделят подобни нагласи, колко от тях са успели да преодолеят тези предразсъдъци или изобщо не са имали такива предразсъдъци към децата роми.

Изводите ви не са твърде оптимистични! Какво, все пак, е бъдещето на образователната интеграция?

Не са и няма как да бъдат. В областта на образованието, което е ключово за реализация на националната политика за интеграция (на ромите), основните проблеми са тези, за които говорих. Тези проблеми обричат на неуспех процеса. Вместо образователна интеграция на децата с различен етнически произход се преутвърждават дискриминационни практики и нагласи към ромите и се постига нов вид сегрегираност. Но аз продължавам да мисля, че е възможно, след внимателно обсъждане на случващото се, да се очертаят посоките и действията за справяне с негативните тенденции. Разбира се, ако и на двете равнища – държавни институции и местна власт – се поеме ясен политически ангажимент, който не се влияе от конюктурни интереси и предизборни битки, и ако действията по места са съобразени с местната специфика.

А какъв е ефектът на мобилността, резултат на безработицата, върху ромските деца?

Мобилните деца се сблъскват с едни и същи проблеми при завръщането си в българското училище. Тъкмо затова поставихме проблемите им и в контекста на интеграционната политика изобщо и, по-конкретно, в областта на образованието. Проблемите на мобилните деца не са етнически определени. Справянето с тях от страна на институциите – от МОН до конкретното училище – би показало как е възможно проблеми на образователната система да се мислят и решават като общи за всички деца. Но за резултатите от изследването и спецификата на проблемите на мобилните деца е добре да разговаряте с колегите Мила Минева и доц. Петя Кабакчиева, съавтори на доклада ни „Мобилни хора срещу статични институции“.

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

Майя Грекова е социолог, професор по социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Изследователските й интереси са фокусирани върху човешките отношения, проблемите на малцинствата и на ромите в България. Основните й публикации по тези проблеми са: Ромите в София: от изолация към интеграция? (В съав.) София: „Изток-Запад”, 2008; Mалцинство: социално конструиране и преживяване. София: Критика и хуманизъм, 2001; Аз и другият (Измерения на чуждостта в посттоталитарното общество). София: Изд. на Софийски университет, 1996.

Библиография на публикациите й може да бъде намерена на адрес http://phls.uni-sofia.bg/documents/users/44/CV_prepodavateli/Mayq_Grekova.pdf

 

Източник: marginalia.bg

Публикувано на Новини и тагнато, , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

1 отговор към В класните стаи се преутвърждават дискриминационни нагласи

  1. Грекова, с голямо закъснение констатирате това, което съм казал още преди десет години. Времето за нищо го нямате. Причината е в тези тавтологични изследвания, които нищо не казват. Вие сте част от проблема на ромите. Заливате ни с банални констатации и така обвинвяте, че виновника е все неизвестен извършител. И не давате на нито един ром да анализира, да коментира и ръководи процеса. Внушавате, че ромите нямат интелектуален елит и всички сме прости и се нуждаем от вашите анализи и иследвания.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s